A A A
Четвъртък, 19 Юни 2014 13:41

Национален археологически музей

Written by 
Rate this item
(0 votes)

Сградата на Музея

 

Буюк (Голямата) джамия e най-старата запазена сграда в София. Строителният надпис не е достигнал до нас. По данни от писмените извори се приема, че се е наричала Коджа Махмуд паша джамиси т.е. Джамията на великия Махмуд паша. Както е било обичай за османското строителство, около джамията е имало и други сгради: хан, медресе, водохранилище и чешма. Затова не е изнендващо, че дори и през XVII в. махалата около джамията продължавала да носи неговото име, а дори и в края на XIX в. дн. улица Леге се нарича Буюк джамиси сокаги.

Махмуд паша е велик везир на султан Мехмед II Завоевателя (1451-1487). Роден e в Крушевац, Сърбия в началото на XV в. Майка му е сръбска благородничка, а баща му - един от потомците на династията на Ангелите, последните християнски владетели на Тесалия. Вероятно още като момче попада в турски плен. Ранните си години прекарва в двора на султан Мурад II (1421-1451) в Одрин, където забелязват качествата му и той получава солидно за времето си образование. Успешната си кариера започва през 1451 г. като бейлербей на Румелия със седалище София. Още същата година по негова инициатива започва и строежът на джамията, завършена през 1494 г., двадесет години след смъртта на самия Махмуд паша.

Разкопки около и под сградата са правени два пъти - през 1939 г. и през 1998 г. През 1939 г. под южния кораб на джамията са открити ъглови зидове, строени от обли речни камъни с пояс от пет реда плоски тухли в посока и от период, несъвпадащ с установените по-късно. Сред намерените паметници е и бюст на Артемида. По време на вторите разкопки е проучена площ от около 120 кв. м в градинката пред джамията и сегашната административна сграда. Установени са културни напластявания от няколко епохи. Най-ранните находки са от праисторическото селище, локализирано под пл. Ал. Батенберг. Открити са и съдове, които се отнасят към края на ранната желязна епоха (VIII-VII в. пр. Хр.), два строителни периода от съществуването на римска Сердика (когато мястото е било търговска зона с магазини), материали от XI-XII в., както и зидове на сграда, синхронна на джамията, най-вероятно от разположения наблизо хан.

В запазения си вид Буюк джамия е квадрат с дължина на страната 36,6 м., ориентирана (с леко отклонение) по посоките на света. Това пространство е разделено от четири стълба и съответстващите им пиластри на 9 еднакви квадрата, над всеки от които има кубе, стоящо на пандантиви. Всички кубета са с еднакъв диаметър, поддържат се от заострени арки и са покрити с оловни листове. Средните, водещи към михраба, са по-високи и “цялото пространство, чрез една особена система от куполи и арки, добива съвършено симетрично във всяка посока разчленение, и на тази негова симетричност, на тази хармония и равенство между всичките му части, почива и главният негов художествен ефект”.

Не е лесно да се даде еднозначен отговор на въпроса за прототипа на Буюк джамия. Проблемът за характерните особености на османските култови сгради на Балканския полуостров и пътищата на влияние между османската и заварената архитектура в отделните места все още не е достатъчно изследван. Приема се, че Улу джамия в Бурса, проектирана от архитекта Айваз паша, започнал строежа й около 1395 г., е прототип на малкото многокуполни джамии на Балканския полуостров.

Пространственото решение обаче е създадено от източното християнско изкуство на Египет, Мала Азия, Армения и най-вече Византия.

Стените на джамията са градени от каменни блокчета, споени с хоросан и обградени с тухли - т. нар. клетъчен градеж, характерен за отоманското строителство и през първите векове от съществуването си вероятно е имала и аркадно преддверие с пет купола. На най-ранното запазило се изображение на Буюк джамия ясно се вижда, че на челната си фасада е имала портик с наклонен покрив, а минарето й е от дясната страна. Портикът вероятно е изграден през XIX в. след някое от двете силни земетресения в София през 1818 и 1858 г. и е заменил аркадното преддверие. От същата рисунка е видно, че централното кубе няма прозорци. Те вероятно са направени по време на големия ремонт (1938 г.) с оглед на по-доброто осветление на вътрешното пространство.

В края на ХІХ в. от портика са останали само пет слепи арки, в руини е и минарето. По време на Освободителната война изоставената джамия е превърната в болница. След преместването на болницата, поради липса на до­статъчно подходящи за културни институции сгради, погледът се насочва към Буюк джамия. В края на 1879 г. Министерството на Народното просвещение я предоставя на сформираната месеци преди това библиотека, към която “се предполага да се уреди музей за старини”. Сградата е в окаяно състояние. За да може да се използва, една трета от пространството е преградено с дъски и са оформени четири помещения, от които най-голямото за читалня. Официалното откриване на библиотеката в джамията е на 2 март 1880 г.

Ремонтът, предшестващ откриването, е на стойност 7 000 лв. И с това започват преустройствата на сградата, които продължават и до днес.

Библиотеката остава в джамията вероятно до началото на 1885 г. От същата година е запазен и рапортът на директора на библиотеката до Министерството на Народното просвещение, в който се подчертава, че оставането в джамията е невъзможно. “Помещението - пише той - има силна влага, задуха, тъмнина, теснотия, и мястото е ниско и в земята, та се образува тежка и много вредителна миризма, резултат от речната влага, задуха и вплеснивелите вещества по стените”. Останалата част от джамията била приспособена за нуждите на държавната печатница. Канцелариите са в джамията, а за печатарските машини са изградени две дървени пристройки - едната до западната фасада, към днешната ул. Леге, а другата - на противоположната фасада, към бул. Кн. Клементина (сега пл. Ат. Буров). Тези пристройки съществуват до 1887 г., когато е завършена новата сграда на държавната печатница.

Документи за използването на джамията за сграда на Музея има от годината на неговото обособяване - 1892. В тях се споменава, че “джамията не е заградена, а влагата ще развали българските национални старини, с тесните си и за нищо непригодни, но скъпи галерии, с единствената си дървена стълба, с мрачните си стаи с железни решетки, тя е тясна за паметниците и публиката, която ще ги гледа”.

Първият директор на Музея Вацлав Добруски в докладите си до министъра на Народното просвещение съобщава, че през 1892 г. по гл. ХVII, § 95 на Финансовото министерство са отпуснати 65000, през 1894 по гл. Х на Министерството на обществените сгради са отпуснати 40 000 лева за ремонт.

Постепенно преустройствата обхващат сградата от три страни. В периода 1900-1905 г., когато Музеят окончателно се установява в сградата, с оглед подготовката й за първата експозиция е облагородено пространството наоколо, изградена е художествена метална ограда, обграждаща едно доста голямо пространство, подарено на Музея и предназначено да съхранява все по-многобройните каменни паметници. Засадени са дървета, направен е навес над вратата на запазената фасада, която днес не се използва, изградено е преддверие при главния вход и пристойка с ширина 7,5 м на северната й фасада. Пристройката е двуетажна като долу са обособени няколко помещения. Първоначалният им брой не може да се установи, но вероятно отдясно на входа е бил разположен нумизматичният отдел. Знае се също, че ъгловото помещение (към дн. ул. Леге) до началото на 30-те години e кабинет на директора на Музея, а останалите са канцеларии. На втория етаж е построена зала, в която се правят както постоянни, така и временни изложби, използва се и като склад.

Нито направените подобрения, нито упоритостта на сътрудниците на музея успяват обаче да превърнат Буюк джамия в подходящо за музейна сграда помещение. В отчетите на директорите на Музея преди Втората световна война неизменно присъства констатацията, че “липсата на място е голямо неудобство за дейността на Музея, предметите се държат в сандъци и не могат да се изложат. Поради липса на място се затруднява обогатяването на отделните отдели. Ние не притежаваме музей в същинския смисъл на думата, а само склад от старини”.

Идеята за построяването на нова музейна сграда периодично добива актуалност, но трагични исторически събития или недостиг на средства осуетяват нейното осъществяване. Още преди началото на Балканската война до Музея биват направени основите на бъдещата му сграда, които десетилетия остават открити, докато в началото на 30-те години на миналия век, там бива построена Народната банка, а Музеят като компенсация получава две крила, свързани със строящото се здание и прилепени към източната и южната фасади на джамията.

Едното от тях, на източната страна на джамията, на нивото на Централната зала, приема каменните паметници, които дотогава са разположени в двора. Изграждат се и две зали на различни нива, в които днес са изложени паметниците от благородни метали и експозиция Праистория. Второто, южното крило, е настоящото административно крило на три етажа с двадесет помещения, в което на партерното ниво се помещават средновековният и праисторически фонд, а канцелариите, реставрационните и фотографското ателиета, както и кабинетите на сътрудниците на Музея са на по-горните два етажа.

През 1938-1940 г., след завършването на новите крила, е извършен първият след 1900 г. основен ремонт на джамията и разпределението на помещенията добива настоящия си вид. Кубетата са препокрити, възстановени са полуразрушеният от проникващата дъждовна вода северозападен ъгъл и свода на един от куполите, прави се вътрешно укрепване на стените на централната зала. Праисторическата сбирка се пренася в пристроеното през 1900-1905 г. северно крило, в помещението, преустроено днес в заседателна зала. Под южния кораб на музейната сграда е оформено второ помещение за лапидариум. Непосредствено до северния лапидариум се оформя още едно подземно помещение, усвоено през 90-те години на миналия век за разполагането на паметниците от палеолитния фонд, а до преддверието - малко помещение, използвано за съхраняване на монетите на нумизматичния фонд. Директорският кабинет е превърнат в скулптурно ателие.

На 30 март 1944 г. при бомбардировката на София музейната сграда е много силно разрушена. Лявото крило е засегнато само от запалителни бомби, но изгаря помещението на нумизматичния фонд, заедно с цялата документация, както и покривът, прозорците, и част от мебелировката на административното крило. Изложбената зала е неизползваема, вдясно е разрушена пристройката от 1900-1905 г. Музеят остава без отопление, осветление и вода и всички сътрудници могат да работят само в една стая. Най-тежко е положението с паметниците, тъй като външни хора могат свободно да проникват през събореното помещение. По най-груби изчисления щетите са за над 100 000 лв. За да приютят сбирките на Античния и част от паметниците на Праисторическия фонд, пространството под галерията на северозападната фасада е преградено с рабицовани стени. Сбирките остават недостъпни повече от една година, а сградата, поради липса на средства, е окончателно ремонтирана едва в края на 1946 г. Следва цялостен ремонт и изработване на нови витрини, и едва през 1948 г. Музеят отново отваря вратите си за публика.

Следващият частичен ремонт е извършен през 1982 г. по време на подготовката на новата постоянна експозиция. Тогава се прави само освежаване на стените, текущ ремонт на покрива, укрепване на пода и необходимото разместване във фонд Каменни паметници. Последният засега основен ремонт на сградата е направен през 1993-1994 г. и е финансиран в по-голямата си част от Република Италия чрез Агенцията за чуждестранна помощ. Ремонтирани са и трите корпуса на Музея. Обновени са електрическата и двете отоплителни инсталации. Поставени са централизирани пожароохранителна и пожароизвестителна системи. Монтирано е нов тип централно дифузно осветление, съобразено с оригиналните извори на естествена светлина в джамията. В централната зала са извършени редица реставрационни и консервационни работи. Премахнати са стените под галерията, решен беше проблемът с кондензацията на въздуха. Античният и Праисторическият фонд са преместени в нови помещения.

През 1999-2000 г. южният лапидариум и дворът пред него са преустроени в арт-кафе - една допълнителна музейна услуга, присъстваща във всички модерни музеи. Във връзка с това е изградено и ново помещение на фонд Каменни паметници, свързано със северния лапидариум.

С последното преустройство на музея (2003-2005 г.) завършва основният ремонт. Подменен е изцяло покривът на голямата зала на втория етаж и тя разделена на две помещения - зала за временни изложби и средновековна зала. Изцяло ремонтирано и преустроено е фоайето на Музея. Директорският кабинет днес е помещение на Античния фонд; в по-малкото помещение до него е поместен Репрезентативният фонд, а в последното помещение от лявата страна е настанена охраната. Ремонтирани са всички кабинети на сътрудниците на музея и е направен цялостен текущ ремонт на централната зала.

Така повече от век след като Константин Иречек оценява избора на Буюк джамия за сграда на музея като крайно неподходящ, тя продължава да съхранява най-богатата археологическа колекция на Балканския полуостров.

 

Експозиции:

 

Зала Праистория

Праисторическата експозиция заема долния етаж на северното крило в музейната сграда. В хронологическо отношение експозицията обхваща старокаменна (палеолит), новокаменна (неолит), каменномедна (халколит), ранна и средна бронзова епоха (1 600 000 г.-1 600 г. пр. Хр.). В историческо отношение това е най-дългият период от живота на човечеството - от появата на човека до първите писмени сведения за населението по днешните български земи.

Музеят като неделима част от Археологическия институт към Българска академия на науките изисква съблюдаване на строго научни принципи в неговата подредба. Те са спазени в праисторическата експозиция, като същевременно не е пренебрегната нейната образователна роля. На първо място експонирането на материалите е съобразено с хронологическия принцип. Планът е изграден върху хронологическата последователност на основните праисторически епохи и периоди, както бяха вече посочени. Богатите колекции от фондовете на Археологическия музей дават възможност в праисторическата експозиция освен хронологическият принцип да бъде застъпен и комплексния, колекционен подход. Той е приложен в две направления - селищни колекции и тематични колекции.

Специално място в експозицията заемат няколко големи епонимни поселищни колекции – от пещерите Козарника, Белоградчишко и Темната дупка, Луковитско; от селищните могили Караново и Езеро, Новозагорско. Находките от тези праисторически обекти покриват в хронологическо отношение голяма част от периодизацията, застъпена в праисторическата изложба. Важно място в експозицията заемат и поселищните колекции също от епонимни селища, изиграли съществена роля в изграждане на праисторическата периодизация - раннонеолитното селище Чавдар, Пирдопско, раннохалколитното селище Салманово, Шуменско, къснохалколитните селища Коджадермен, Шуменско и Криводол, Врачанско. Експонирането на материали от различни райони на България дава възможност да се очертаят характерните локални типологически белези на праисторическите култури и етнокултурни райони през неолита и халколита в различни зони на България.

В рамките на хронологическите периоди и на големите поселищни колекции в експозицията е застъпен и тематичният принцип, съобразен с типологическия подход. Експонатите за всеки период са обединени по теми - сечива и оръжия от различен материал - камък, кремък, кост, рог, мед, бронз; керамично производство с характерните районни особености; ритуални предмети. В това отношение голяма роля играе повече от едновековната дейност на Музея в съхраняване не само на поселищни колекции от най-ранните археологически разкопки в България, но и привличането и опазването на единични находки от различни райони на страната. Археологическият музей при Българска академия на науките единствен дава възможност за представяне на групи от каменни, медни и бронзови сечива и оръжия от халколита и бронзовата епоха в тяхната пълна типологическа характеристика в рамките на досегашните проучвания.

Специалните художествени качества на някои експонати, предимно в сферата на ритуалните предмети са изтъкнати с маниера на представяне и с фотоувеличения към съответните витрини. Този комплексен начин на представяне отличава праисторическата експозиция в Музея, като единствената академична изложба по праистория в мрежата на археологическите музеи в България.

За всеки хронологически раздел и за най-важните праисторически селища (Козарника, Караново) са приложени обяснителни текстове, които улесняват зрителя. Разделите са придружени и от карти на най-важните обекти от съответния период в България, като специално са маркирани праисторическите селища, чиито колекции присъстват в експозицията.

Палеолитът е началният и най-продължителен период в историята на човечеството. Той започва преди 2,5 млн. г., когато в Африка човекът създава първите каменни сечива и завършва преди 10 000 г. Епохата на палеолита обхваща процеси и събития с фундаментално значение за човечеството. Те представят насоките на неговото следващо развитие довело до нас и нашата култура, каквито сме в днешно време.
Първите няколко витрини в зала Праистория представят палеолита в българските земи.

Ранен палеолит - 1,6 млн. г.-250 000 г. пр. нашето време.
Находките от неашелски култури в пещера Козарника документират първоначалното заселване на Европа преди 1,6 млн. г. От района на Западните Родопи (Широка поляна) са показани находки от повърхността (ядра, ядра-сечива, отломъци, бифациални форми), които може би датират от края на ранния и средния палеолит.

Среден палеолит - 250 000-45 000 г. пр. нашето време.
Изложени са колекции от Бачо Киро, Муселиево, Самуилица, Козарника. Особено внимание заслужават обектите свързани с Източнобалканския мустериен с листовидни върхове (Муселиево, Самуилица). Показана е и възстановка на копие с такъв кремъчен връх.

Късен палеолит - 45 000-10 000 г. пр. нашето време.
Усъвършенства се технологията на сечивата от камък и кост, възниква изкуството, развиват се социалните структури и стопанската организация. Материалите от Темната дупка и Козарника са от много ранни фази на късния палеолит, предвещаващ началото на ориняшката и граветската култури в Европа в периода 45 000-36 000 г. В края на късния палеолит се развиват епипалеолитни и мезолитни култури, представени с находки от Чучура, Трансформатора, Дикилиташ.

Палеолитната част завършва с експонати на кости и зъби от някои характерни за периода животни - пещерна мечка (Ursus spelaeus), саблезъб тигър (Dinobastis Latideus), северен елен (Rangifer tarandus), гигантски елен (Megaloceros giganteus), широкочел лос (Alces latifrous), южен мамут (Mammuthus meridionalis), див кон (Equus cf. Germanicus). Показани са и няколко костни оръдия и накити от Моровица, Темната дупка и Козарника.

Особено внимание заслужават някои уникални експонати с европейско и световно значение като:
-гравиран скален фрагмент - най-ранната графична изява върху камък в Европа, от Темната дупка, датиран около 50 000 г.;
-гравиран костен фрагмент от Козарника - първата графична изява върху кост от Европа, датиран около 1,1 млн. г.

Новокаменната епоха (неолит) обхваща периода 6 200-4 900 г. пр. Хр. Ранният неолит е представен с материалите от праисторическото селище Чавдар, Пирдопско, сред които са изтъкнати богато украсените керамични съдове. Подбрани материали от Деветашката пещера, Ловешко, Тополница, Петричко и Сапарева баня, Кюстендилско илюстрират типичните белези на керамичното производство през неолита в западните райони на страната.

Каменномедната епоха (халколит) (4 900-3 800 г. пр. Хр.) съдържа селищни колекции от ранния халколит в Тракия (култура Марица); ранния халколит в Североизточна България (Салманово, Шуменско); късния халколит в Североизточна България (култура Коджадермен); късния халколит в Северозападна България (култура Криводол). Илюстрирани са характерните за епохата форми и изящни врязани и рисувани с графит орнаменти. Наред с типични представители на керамичното производство като основен индикатор за етнокултурна принадлежност, са експонирани и най-характерните за всяко селище сечива от различен материал. Така организиран този раздел от експозицията дава възможност на посетителите и особено на археолозите да направят съпоставка на материалната култура в различни райони на страната. Отделна група представлява колекцията от сечива от камък, кремък, кост и рог от различни находища, в която може да се проследи типологията и развитието на тези находки през целия халколит.

Много характерен отрасъл в производството през халколита е добиването и използването на първите метали - медта и златото. Специално внимание е обърнато на медните сечива и оръжия подредени в типологически групи като нови и типични за каменномедната епоха.

Основен акцент в праисторическата експозиция е поставен на най-богатата селищна колекция в Музея - от Караново, Новозагорско (разкопки 1946-1957 г.). Станала отдавна база за изработване на Карановската хронологическа система и епоним за праисторическите култури, Карановската селищна могила съдържа материали от почти всички праисторически периоди – ранен и късен неолит, ранен и късен халколит, ранна бронзова епоха. Периодизацията и хронологията на Караново, където археологическите проучвания продължават и до днес, са залегнали и в хронологията на цяла Югоизточна Европа.

Заемайки съществена част от праисторическата зала, материалите от Караново илюстрират основните праисторически периоди, акцентирайки върху развитието и типологическата характеристика на керамичните съдове като база за построяване на периодизацията. Наред с това е експонирана и богата колекция сечива от неолита и халколита в селищната могила. В това отношение този раздел от експозицията съдържа ценна информация, необходима за студенти и спецалисти по праистория. Към колекцията от Караново са представени разнообразни ритуални предмети, изложени в две големи хронологически групи - неолит и халколит. Тук могат да се видят няколко уникални антропоморфни и зооморфни фигури, печатът с врязани предписмени знаци, керамични олтарчета и други предмети на култа.

Разделът за ранна и средна бронзова епоха (3 100-1 600 г. пр. Хр.) започва с типология на характерни за тази епоха каменни сечива и оръжия - сечива за добиване на руда, боздугани, бойни и ритуални брадви. Чрез тях е представен новият облик на епохата - засилена роля на металургията и подчертано класово разслоение в обществото. Ранната бронзова епоха (3 300-2 000/1 900 г. пр. Хр.) е представена с втората голямата еталонна колекция в експозицията - тази от селищната могила Езеро край Нова Загора.

Находките от Езеро, представени комплексно - керамични съдове, сечива и оръжия от камък, кост, рог и бронз, ритуални предмети и накити - онагледяват материалата култура на Тракия през тази епоха. Очевидна е генералната промяна в стила на керамичното производство, индикатор за етнически ново население в района.

Хронологически експозицията завършва с два комплекса находки от ранната и средна бронзова епоха. Колекцията от керамични съдове от различни находища в Тракия и Северна България има за цел да покаже типологическата разлика в материалната култура и особено в керамиката като показател за различна етнокултурна обстановка в двата района. Във втората колекция са представени типологически групирани сечива и оръжия от бронз, и по-специално типологията на бронзовата брадва в развитие. Тук намират място и златни накити от различни райони на страната.

Темата за духовния живот на населението през неолита и халколита, развита в централната част на залата, дава възможност да се подчертаят естетическите качества на най-представителните предмети на култа през праисторията. Материалната изява на високо развитите и многостранни духовни представи на праисторическия човек са намерили проявление в изключително разнообразни ритуални предмети - антропоморфни фигури от глина и кост, зооморфни фигури, антропоморфни и зооморфни съдове, керамични модели на жилища и пещи. Сред тези находки, особено през каменномедната епоха има истински шедьоври на праисторическата пластика. Заслужава да бъдат подчертани находки, като портретната глава на мъж от Габарево, монументалният модел на храм от Коджадермен, колекцията от статуетки с висока художествена стойност от Североизточна България. Специално място е отделено на накитите и амулетите, сред които са и единствените златни амулети от халколита в Музея.

Така организирана, праисторическата експозиция дава цялостна представа за материалната и духовна култура на най-ранните обитатели на нашите земи, а също и за хронологията, периодизацията и районирането на праисторическите култури на територията на България.

 

Зала Трезор се намира на втория етаж от източната пристройка на музейната сграда. Тя е предназначена за експонирането на съкровища, инвентар от гробове и единични предмети с особено художествено и историческо значение, датиращи от периода от къснобронзова/ранножелязна епоха до късната античност.

Експозицията започва наляво от входа, с инвентара от шест гроба на войни от некропола при Требенище, Македония. Материалите са изложени за първи път по комплекси, като всеки инвентар предоставя изключителната възможност да се илюстрират погребалните обичаи на илирите през архаичната епоха и да се изтъкват, чрез тях, редица елементи, общи на югозападния район на Балканския полуостров. Богатата колекция игли и фрагменти от златни украшения (за наметало, шлем, ризница и щит) дават една представа за парадното облекло на война. Бронзовите съдове, мънистата от кехлибар, предметите в стъклена паста посочват търговските пътища, които свързват през VІ в. пр. Хр. Балканите с централна Европа, с Пелопонеса, както и с Близкия Изток. Централно място в тази част на експозицията заема големият бронзов кратер с волути, който изпълнява функция на съединителен елемент между шестте витрини. Чрез него се въвежда в експозицията темата за традиционната функция на представените сребърни и бронзови съдове, както и за изключителните постижения на лаконските работилници на металообработка през архаична епоха.

Гръбнак на експозицията в зала Трезор са три световно известни съкровища: златните съдове и дискове от Вълчитрън, Плевенско; сребърните гарнитури за конска амуниция от Луковит, Ловешко; златните накити и сребърните съдове и монети от Николаево, Плевенско; те принадлежат на три различни периоди от историята на Тракия: къснобронзова/ранножелязна, ранноелинистическа и римска епоха. Съкровищата са представени в хронологически ред, като всяко от тях изпълнява функция на централно ядро в разказа за богатствата и за художествените постижения на траките в отделните исторически периоди.

Вълчитрънското съкровище въвежда в експозицията темата съкровище, като поставя въпроса за възможната връзка на многобройните съкровища, открити в България, именно с култови обреди, характерни за траките. Предметите са представени по три отделни групи: съдове за вино, триделен съд, дискове; в този ред се разглеждат многобройните проблеми, свързани с тяхната функция и връзката с определени култови среди. Съпоставката между 13-те експонати, изложени в същата витрина прави по-лесно изтъкването на всичките онези елементи (развитие на формите, декоративен репертоар, стилови белези), които говорят за район и период на тяхната изработка.

Около съкровището от Луковит се развиват редица теми, характеризиращи периода на разцвета на тракийската култура: V-ІІІ в. пр. Хр. Самото съкровище, заедно с апликациите от Галиче, Врачанско, представят коня на владетеля в разкоша на украшенията за оглавник, нагръден ремък и поводи. В група витрини, разположени около този комплекс, се показват апликациите от щит и ремък от Панагюрище, гробният инвентар от Кукува могила в Дуванли и сборна колекция накити и нагръдници. Експонират се също така венецът и ритонът от гробове на войни в Голяма и Южна могила в Розовец и, с тях, скифоса от Стрелча и съдовете от Александрово, Мизия, Радювене и Владиния. Чрез тези комплекси и колекции от единични предмети се илюстрират темите Парадно облекло и украшения и Угощение, а венецът от Розовец позволява едно задълбочаване на темата Хероизация. Показват се, едновременно с това, и основните техники и декоративни мотиви на античната торевтика - вносна и тракийска, като в последната се изолират произведения, характерни за северозападна Тракия; между тях особено важно място се предоставя на нагръдника от Мизия и на скифоса от Стрелча.

В тази част от експозицията се излагат за първи път и най-новите находки от района на Казанлък: целия инвентар от могила Светица, с уникалната златна погребална маска, както и главата от бронзова статуя от могила Голяма Косматка в Шипка.

Чрез накитите от Николаево се илюстрират всичките техники, приложени в римското златарство и се показват най-популярните в тази епоха модели украшения; солницата и купичката от същото съкровище намекват за луксозната обстановка на трапезата на римските патриции. Двете теми са допълнително развити в експозицията с помощта на други комплекси или единични находки, представени в отделни витрини: съкровището от Базаурт, накити, геми и камеи от некрополи в Мизия и Тракия.

Мария Рехо

 

Централна зала

На двата етажа на Централната зала на Музея са изложени колекции паметници, датиращи от къснобронзовата епоха до късното средновековие. Те илюстрират основните периоди на историята на широк район на Югоизточна Европа. Там са подчертани най-значителните и характерни аспекти на големите култури, които са се срещали и сливали в тези земи: тракийска, елинска, римска, византийска, българска, отоманска. На партера колекциите са изложени в четири отделни сектори, отнасящи се до периодите края на ІІ хил.-І хил. пр. Хр., І-ІV в., V-VІІ в., VІІІ-ІХ в. Разглеждат се в хронологическа последователност по една ходова линия, която води от северния ъгъл на залата в посока запад-юг и, от юг, през централното подкуполно простран­ство в посока североизток и югоизток, до монументалното стълбище.

Във всеки сектор експозицията се развива по ходова линия, очертана от витрини и разграничителни информационни табла. Тя свързва изкуствено разделените пространства под куполите и под галерията, позволявайки от една страна ясното усещане на първоначалната площ на османския паметник, от друга - участието на всичките експонати в изграждането на един общ разговор в рамките на отделите и темите (обр. 9.14).

Сектор І на залата е разделен на два отдела. В първия (наляво от входа) се представя една обща картина на тракийската култура от края на ІІ до края на І хил. пр. Хр. (обр. 9.15). Експонатите, между които се намира голяма част от паметниците, традиционно приети като емблематични за Тракия, са разпределени в три основни периода: къснобронзова, ранножелязна и желязна епоха. Отнасящите се към вековете на разцвета на Тракия, V-ІІІ в. пр. Хр., най-многобройни в колекцията на Музея, са групирани по географски области. Особено внимание в експозицията се отделя на паметниците, произхождащи от територията на Одриското царство. Област разгледана в три негови района, са богати на важни археологически комплекси. Те са ограничени от левия бряг на Хеброс (Марица) и Артеокос (Арда), от долното течение на Тонзос (Тунджа) и понтийския (Черноморския) бряг. Показват се също така и находки от земите, населени през желязната епоха от други мощни тракийски племена: долините на Нестос (Места), Стримон (Струма) и Истрос (Дунав).

Колекциите на Музея позволяват да се представят могилните некрополи на траките. Инвентар от гробове от различни области на Тракия, съпоставени помежду си, от една страна подчертава общите корени на отделните племена, отразени в еднакви погребални обичаи и вярата в безсмъртието, а от друга, изтъкват различните посоки и нива на отваряне на земите на север и на юг от Хемус, за външните влияния - скитско, елинско, източно, македонско и келтско, отразени в изкуството и в бита. Гробен инвентар и/или отделни паметници от некрополи подчертават едни от най-характерните аспекти на тракийското общество, като привличат вниманието върху определени теми: символите на обществения висок статус, оръжията, сервизите за угощение, украшенията за конска амуниция. Плочата с надпис от Кьолмен, Шуменско, откритията от Старосел, Пловдивско и от Мезек, Хасковско и находките от язовир Копринка, Старозагорско, поставят проблемите за езика, гробната архитектура и града в Тракия.

Във втория отдел на сектор І (на двете страни от входа) са изложени паметници от VІ-І в. пр. Хр., открити по Егейското и Черноморско крайбрежие (обр. 9.16; 9.17). Между тях преобладават скулптури - надгробни и посветителни релефи и статуи на божества, и керамика; надгробните релефни плочи показват основните форми и иконографии, характерни за архаичната, класическа и елинистическа епоха. Съдове, изпълнени в различни техники, представят най-важните центрове на Егея, производители на луксозна керамика. Колониалните некрополи на гръцкото население са представени чрез инвентар от гробове и предмети от обредни огнища от некропола на Аполония Понтийска (Созопол) - разкопки през 40-те години в м. Калфата и в Морската градина на града. Те предоставят редица данни, отнасящи се до погребалните обичаи, както и до други аспекти на живота в гръцката колония през втората половина на І хил. пр. Хр. Избраният за експозицията инвентар от V-ІІ в. пр. Хр. показва предметите поставяни в гроба, а сред тях - съотношението между керамични, стъклени, алабастрови и метални предмети, между злато, сребро, бронз и желязо, между съдове, теракоти, накити и други предмети, между съдове с различно предназначение, между вносни и местни произведения. Групата атически рисувани съдове отваря един прозорец към елинския пантеон, като илюстрира религиозни празници и ритуали. Теракоти със сюжети и изображения от театъра хвърлят светлина над една от най-характерните прояви на елинската култура. Инвентарът от гробове от некропола на Аполония, съпоставен с този от тракийските некрополи, изложени в първия отдел на същия сектор, показва съществени разлики, характеризиращи двете големи култури, които през І хил. пр. Хр. се срещат в Тракия. Така се долавят промените, настъпили през късната желязна епоха, период в който тракийската и гръцката култури са вече част от елинистическото културно пространство.

Преминаването от сектор І към сектор ІІ се осъществява чрез паметници от некрополите на друга понтийска гръцка колония - Одесос (Варна). Инвентарът от ранноелинистически могилни гробове, представя краят на дълъг процес. Към втората половина на ІV в. пр. Хр. той довежда, по понтийското крайбрежие, до сливането на местната тракийска и на колониалната гръцка култура. Група надгробни стели (плочи) от римска епоха, още свързани с местната традиция по форми и иконография, но притежаващи нов изразен език, подчертават друг важен момент в елинско-тракийската действителност на Одесос - срещата с римската цивилизация.

Сектор ІІ е разделен на три отдела. Първият, който се простира по цялата югозападна страна на залата, се характеризира от присъствието на богата колекция надгробни стели от І-ІV в., произхождащи от римските провинции Мизия, Тракия и Македония (обр. 9.18; 9.19; 9.20; 9.21). Те, от една страна, очертават цялостна картина на този вид паметници, като показват особеностите, характерни за всяка географска област (отнасящи се до размери, форма, отношение релеф-надпис, декоративен и фигурален репертоар), от друга изпълняват функция на въвеждащ елемент в развитието на голяма част от темите, представени в това експозиционно пространство.

Плочите от Мизия, предимно надгробни паметници на военни лица, поставят проблема за присъствието и структурата на римската войска по тези земи. Заедно с плочите от Тракия те въвеждат темата Некрополи. Некрополите от двете провинции са представени чрез тези и други надгробни паметници, чрез единични гробни съоръжения и значителна група предмети от гробен инвентар. Инвентар от гробове на мъже, жени и деца е показан по географски области и по типове некрополи - плоски и могилни. Предметите от могилни гробове, предимно от Тракия, позволяват да се развиват, в рамките на контекста, към които те принадлежат, четири отделни теми: спортни принадлежности, тоалетни принадлежности, съдове за угощение, коне и колесница.

Изложените колекции съпоставят двете култури, които съжителстват през тази епоха на север и на юг от Хемус (Стара планина), като разкриват тяхното взаимно влияние, отразено, например, от една страна в пълното възприемане от местното население на новостите в бита, въведени от Рим, от друга, в разпространението на надгробни паметници на римски военни лица иконография, свързана с трако-елинската традиция - Тракийски Бог-конник и погребално угощение. Съпоставката между гробния инвентар от могили в провинция Тракия и от 10 некрополи от желязната епоха, представен в сектор І на залата, от друга страна, ясно показва различната роля, на местната тракийска аристокрация в римското общество. Едновременно с това се изтъква и ревнивото съхраняване на религиозните вярвания и спазването на традиционните погребални обреди.

Около надгробните плочи от Македония в централната и югоизточната част на първия отдел, се развиват две теми: римският портрет (обр. 9.22) и облеклото в римските провинции. Релефите, заедно с кръгли скулптури, геми, камеи от провинциите Мизия и Тракия, очертават цялото развитие на римския портрет през І-ІV в. пр. Хр. В тях се отразяват основните характерни елементи на всеки период, най-разпространените прически и украшения за глава. Картината на украшенията е обогатена от гробен инвентар от Мизия и Тракия, съдържащ накити от типове и материали, характерни за епохата. Стелите от провинция Македония, статуи тип палиатус, тогатус (с характерни облекла), малка и голяма херкуланка и други паметници от Мизия и Тракия, групирани около съкровището от Чаушево (съдове, лампи, фибули и колани), представят облеклото и украшенията към него. Показани са чрез различни типове паметници най-разпространените дрехи за мъже, жени, деца и военни лица (редовен войник и военен началник), както и няколко вида обувки.

В южния ъгъл на залата, заедно с портретите и облеклото се разглеждат и темите: Трапезата на патрициите; Вилите в провинциите Мизия и Македония; Спектаклите в римския свят. В първата са включени колекция сребърни и стъклени съдове и бронзови елементи от мебели от двете провинции. Втората тема чрез скулптурни паметници от вилата при Ивайловград и колекция предмети от Мизия и Тракия, характеризира функциите на вилите. Последната тема показва надгробни паметници с изображения на гладиатори и известната плоча-афиш за игри в Цирка от Сердика (София). Обединяващ елемент на това пространство са паметниците, свързани с римските императори - поставки на статуи, портретни глави, сребърни съдове и слитъци, монети, медальони, геми, представени по източната стена и в средата на тази експозиционна площ.

Вторият отдел на сектор ІІ заема централното подкуполно пространство. Това е мястото определено за едни от най-добре запазените римски каменни паметници в колекциите на Музея: портретни статуи, копия и имитации на известни произведения на гръцки скулптури от класическата и елинистическата епоха, с които се представят основните направления на скулптурата през римската епоха (обр. 9.23). Тази площ, с пряк достъп от главния вход, е предназначена и за малки изложби с възможност за радиално разширяване на експозиционната площ в зависимост от темите, развити в постоянната експозиция. Перфектната акустика и сценографията на фона на монументалното стълбище позволяват, също така, това централно пространство да се превърне във внушителна сцена за различни културни мероприятия.

В третия отдел на сектор ІІ са изложени паметници, свързани с темата Религия в провинциите Мизия, Тракия и Македония (обр. 9.24; 9.25). Те са групирани по съдържание: храмове в градски архитектурни комплекси, извънградски светилища и ларарии (домашни олтари). Най-многобройни са паметниците, произхождащи от светилища. Те се състоят от единични архитектурни елементи и една богата колекция оброчни дарове - от камък, метал, глина, стъкло и кост. Оброчните паметници са групирани по култови кръгове и, съответно, където е възможно, по светилища и/или по теми. Колекциите на Музея позволяват да се очертае обща картина на светилищата в трите провинции, изтъквайки тракийските, гръцки, римски и източни компоненти в местния Пантеон и да се представят почти всички видове оброчни дарове, обикновено поднасяни в тези култови среди. Те позволяват също така да се разкриват преобладаващите насоки в местната култура и най-популярната иконография за всяко божество. Група оброчни плочи от Асклепиона при Глава Панега и от светилището на Аполон при Лозен поставят проблемите за тракийските корени на култовете, практикувани в светилищата от римската епоха и за религиозния синкретизъм, явление широко засвидетелствувано в трите провинции. Скулптури и колективна находка на керамични предмети, вероятно от работилница на plastes imaginarius при светилището на Аполон и Диана до военния лагер в Монтана, хвърлят светлина върху художествената и занаятчийска дейност развивана около светилищата, в служба на култа.

С оброчни паметници в този отдел се развиват и темите Терми и Търговия, разглеждани във връзка с Нимфея при Саладиново и с Хермес - бог покровител на търговците, почитан в Монтана. Тази тема се развива около плочата с надпис за създаването на тържището (пазара) Пизос и мерителната маса - оброчен дар от Горско село. На края на отдела и във връзка с релефа от Марцианопол (Девня) с изображение на Аполон ликейски, се показва група скулптури, от камък и метал, с различно местонахождение, които дават допълнителни данни за иконографски и стилови насоки в изкуството от римска епоха по тези земи.

Преминаването от сектор ІІ към сектор ІІІ се осъществява чрез паметници от археологическия комплекс Св. София - гробен инвентар от ІІ-ІІІ в., стенописи от гробница от ІV в. и мозайка от абсидата на първата църква от същия период, резултати от едни от първите проучвания, предприети от Музея (обр. 9.26). Повече от 200 църковни постройки от ІV-VІ в. са разкрити по българските земи. Украсите и литургичните части и вещи, открити в тях, представят високото ниво на творческия живот в раннохристиянската епоха и разнообразието на неговите прояви.

Темата Раннохристиянска църква, се развива в сектор ІІІ чрез най-характерните за нея паметници: елементи от архитектурна украса - колекция капители от различни типове (обр. 9.27), част от амвон и плочи от олтарни прегради (обр. 9.28). Скъпи кутии (мощехранителници) с тачени реликви от светци на църквата от различни материали и форми, показват развитието на култа. Картината е обогатена от присъствието на фрагмент от стенопис от Червената църква в Перущица, един от редките, запазени от този период - V в. Единични каменни паметници фиксират темите Портрет и Некропол през V-VІІ в., а други находки показват характерните за културата на готи, хуни и местно, разнородно население елементи.

Мария Рехо

 

Зала Средновековие

Пристъпвайки прага на Централната зала на Музея и впечатлен от богатството и разнообразието на паметници от античността в нея, погледът на посетителя е прикован от великолепното копие на Мадарския конник, показано в арката над централното стълбище към галерията, обикаляща залата. Това е единственото копие, изложено в Музея, но за българите то има особено значение. Снето още в началото на ХХ в., в него е запазено тогавашното състояние на този единствен в историята на европейската култура паметник, паметник на българската държавност и на раждането и утвърждаването на средновековна България. За да пристъпи към него посетителят преминава през алея, подобна на тържествената алея на първата ни столица Плиска. Тя е оформена от колони, чиито надписи говорят за войни, завоевания, мирни договори и забележителни строежи в люлката на българската държавност. Това е каменната летопис на България от ІХ в.

Изкачвайки се на галерията и преминавайки покрай релефа на Конника, посетителят се потапя в друга атмосфера. Обиколната галерия на второто ниво на Централната зала е мястото, където са изложени също паметници, обвързани тематично - стенописни сцени от няколко средновековни художествени шедьоври, чиято стойност има значение за развитието и характера на българската средновековна живопис. Тази галерия с оригинални стенописи представя най-богатата колекция от живописни паметници от средновековието, изложени в музейна среда. Още преди сто години Народният музей поставя началото на своите активни действия за съхраняване на художественото наследство на България. Благодарение на тази негова дейност са запазени за поколенията значителен брой паметници. В последните години поколения художници, специалисти по консервация, довеждат до експозиционен вид свалените от древните стени стенописи, някои от тях от вече полусъборени или съборени църковни постройки. Безспорно, най-значим сред тези паметници, а и най-ранен по време на своето създаване (ХІІ в.) е стенописният цикъл от църквата “Свети Никола” в Мелник. Светите образи гледат срещу Мадарския конник и създават един друг акцент, представяйки друг аспект в развитието на средновековната ни култура.

Сред стенописите от Мелник e входът към зала Средновековие, залата, в която най-пълно и най-системно може да бъде разбрана същността и цялостния дух на българското средновековие. Залата, в която наред с обичайното, ежедневното от живота на българина, се срещаме и с безспорни шедьоври на творческия живот през средновековието. Поставено на историческа основа, това най-ново представяне на паметниците, целщ чрез специфичното си пространствено оформление да създаде различна по дух атмосфера, среда, в която да оживее многоликия живот на българина със всички прояви на обичайния му бит и възвишеният духовен мир, пропит с християнска извисеност, в създадените от него великолепни творби, посветени на Бога. Архитектурата на залата допринася за създаването на тази атмосфера.

Годината е 681. На европейския хоризонт е призната нова държава. Нейният народ - творец създава селища, градове, гради домовете си по старите си навици и традиции или възприема тези на новата за него земя, която обитава. Традициите му са сложни и различни, както идат от различни места тези, които създават новата народност. В единната си държава те обменят опит, възприемат умения и създават това, което добива правото през вековете да се нарича българска култура. С мистрията, пергела и каменната стена, с новото съграждане на държавата, домът и свещенното пространство започва първата част на експозицията, посветена на средновековието - човекът на земята, в своята си среда, която той създава, и която го създава. Битът му, скромен или богат, е свързан с дома.

Строителите влагат много умения и познание в своята работа. През многоцветните стъкла на прозорците лъчите проникват в сградата и осветяват храмове, дворци, домове. Затова говорят прозоречните оформления на сградите в двете първи столици - Плиска и Велики Преслав. Градовете са обилно снабдени с вода и имат добре уредена канализация, ако се съди по водопроводните и канални тръби. Не само писмените източници споменават, че сградите са добре отоплени, а това личи и от тръбите за комини, вградени в стените. Всичко, с което човекът си служи и, което е известно досега, е основа, да бъде направен опит за реконструкция на дома и неговото обзавеждане. До каменна стена, под покрив с керемиди от сградите на първите български столици, се разполагат съдове, лепени от глина. В тях се приготвяла храната в пещта или над огнището. Луксозна глинена посуда е украсявала трапезата в продължение на тринадесет века със своите все по-усъвършенствувани форми и украси. Използването на скъпи метални съдове е привилегия на аристокрацията или богатите граждани. Техни образци идват от ателиетата на близки и далечни страни, за да завършат своя път, укрити в земята в мигове на разруха и бедствие - дните пред края на българската средновековна държава през ХІV в. Случайно открити, след векове във витрините на експозицията попадат скъпите предмети от Видинско, Кюстендилско, Плевенско. Дребни предмети, свързани с домашния бит, показват употребата на дърво в изработката на части към самия строеж или в обзавеждането на дома. Дървените врати се обковават с желязо. Разнообразието в тяхното затваряне и сигурността на дома, която създават различни системи на заключване, се виждат в множеството брави, катинари, ключове. Сред тях вниманието се привлича от скулптираното от бронз изображение на свирач на лютня, намерено в руините на първата столица Плиска.

Мракът във вътрешността на жилищата не е бил разкъсван само от светлината на огнището, а и от множество светилници, разнасящи аромата на горящата мазнина и създаващи уют, удължавайки деня всред студените и дълги нощи на зимата. А там, в къта, жените приготвяли облекла, а девойките - тъкани за бъдещите си домове. Във всички жилища от българското средновековие изобилстват тежести за вретено. Известна е и най-разпространената тъкаческа техника - лито.

Забавленията за децата и мъжете в дома били по-малко практични – играчки, костени зарове и астрагали, пулове за табла, плочи с начертана “дама” (“коран”) - показват вероятно само някои от разпространените игри.

Жената и мъжът-воин са представени успоредно във втория голям сектор - витрина вляво, в дъното на залата. Жените от различните слоеве на обществото са показвали подчертан стремеж към красотата и украсата. Пищните облекла и накити от благородни метали, от мед и бронз, често позлатявани, от стъкло и скъпи камъни се изработвали в български градски ателиета по поръчка или като масово пазарно производство. Други идвали от далеч - от изток и запад, от императорски работилници на Византия или традиционни ателиета на Източното Средиземноморие и Западна Европа. Вкусa и модата отразяват стилът на българката и нейните изисквания, наложени от характера на традиционното й облекло, но обогатени с нови елементи, характерни за епохата. Така в накитите за глава се налагат големите масивни наушници, на мястото на изящните обеци. Гърдите се покриват с безбройни редове многоцветни стъклени мъниста, преплетени с метални висулки. По ръцете нагъсто се подреждат метални и стъклени гривни. Дрехите понякога се затварят с безброй метални копчета. Средновековните моди в костюма и неговите елементи дават начало на развитието в българския накит за векове. Моди от Западна Европа към края на българското средновековие въвеждат към женския костюм украсения с метални апликации колан.

Мъжът носи с достойнство оръжието си и различни вещи, свързани с войнския бит. Тази практика, независимо от промените в характера и типа на въоръжението - сабя или меч, той следва през цялото средновековие - от прабългарския некропол при Нови Пазар от VІІ в. до времето, когато застава срещу османските нашествия в края на ХІV в. Тежките условия на войната не го възпират в желанието му да ползва скъпи вещи към собственото си облекло и при украсата на любимия кон. От колана, често украсен и определящ ранга във войсковите структури, висят игленици, огнива, рогчета, бъклици или чаши, торбички със съдове и прибори.

Металът играе изключителна роля в живота на средновековния човек. Ковачът още от далечните векове на овладяването на обработката на метала се превръща в особено почитана фигура в обществото и това не е случайно. Оръдията, изработвани от него, обработват земята, а с оръжията тя е отбранявана. За традициите, наследени на балканска земя и донесени от далечната родина на славяни, българи и други народи, вплели своята съдба на земята ни, говори богатото многообразие от различни железни предмети, свързани с поминъка, битовата среда и въоръжението. Особен интерес предизвиква земеделската техника, в която се виждат отразени древни традиции и нови познания, дошли от развитото средиземноморско общество.

Българското златарство владее различни техники и разполага с обширен репертоар от форми и украси, изработвани от различни материали. Някои от формите и типовете имитират производства на водещи ателиета, създали модели в средновековното производство, а други сами по себе си представляват образци, приготвени по поръчка за нуждите на елитни потребители. Така отливането и изчукването на украси от метални пластини, украсата с филигран, гранулация и инкрустиране, позлата, намират своите потребители и разпространение в различни слоеве на обществото.

Обработката на глината и използването й за нуждите на бита се крие далеч назад във времето. Но за българите керамичното производство има свой собствен генезис. В дома жената лепи в началото съдове за скромните нужди на семейството - груби, с прости и бедни форми. Ръчното грънчарско колело превръща в занаят това производство. Керамиката става средство за обмен и поставя начало на многообразието във формите. И така, докато постепенно се въвежда крачният грънчарски кръг, който освобождава ръцете на майстора и заедно с това дава полет на фантазията му, превръщайки този вид производство на практика неограничено в своите възможности. Тънкостенни съдове с различна форма и украса още в първото хилядолетие се появяват в кухнята и на трапезата на българите. Върхове в това производство е луксозната белоглинена, рисувана и глазирана керамика от Преслав /Х в./ с богатството й на форми, украси и множество на багри.

Керамиката “сграфито” е тази, заради чието производство задимяват пещи и работят активно ателиета в Царевград Търнов, Варна, Несебър, Ямбол, Мелник, Кюстендил, София, Враца, Червен и всички онези места, където са познати залежи от глина. Нейното производство се превръща в цяла “индустрия”, която на места не прекъсва и през следващите векове. В бялата ангоба, покриваща повърхностите на съдовете, се врязват растения, хора, животни, птици и цели сцени - безкрайно разнообразна орнаментика. После цветни очертания и петна се покриват с прозрачна глазура, за да заблестят съдовете с цялата си красота. Владетели и патриарси поръчват сервизи от тази луксозна керамика. Върху тях се четат техните монограми.

Целият живот на средновековния човек е обвързан с неговите вярвания, израз на светоусещането му. Те се отразяват в изображения върху най-прости предмети, свързани с бита, и в предмети с апотропеично (предпазващо) значение, в образи, имащи отношение към митологичните представи. Древните вярвания на българите са вкоренени дълбоко и оставят трайни следи в практиката на култове в живота на общностите. Израз на това са погребалните ритуали или отношението към една от най-важните фигури - посредникът между земята и отвъдното - тази на шамана в езическото общество. Почти двеста години след създаването на собствена държава, неговите различни етнически съставки запазват вярванията и обичайните си култови практики. Някои от тях остават да битуват дори след приемане на християнството. Амулетите с предпазно предназначение, особено тези, намерени в първите български столици от VІІ-Х в. са видимите следи за устойчивостта на тези вярвания. Сред множеството запазени изображения в различен материал на свързани с езичеството образи и предмети, най-забележителен пример представлява керемидата с изображение на шаман, открита в култовия център на ранносредновековна България-Мадара. Затова, че българите са писали с “черти и резки” (Черноризец Храбър, български писател от Х в.), свидетелствуват множество руни върху всякакви предмети и материали, сред които безспорна единствена по рода си, е бронзовата розета, намерена в Плиска.

Две азбуки се свързват с трайната писмена традиция на българите - глаголическата и кирилската. От тях кирилската надживява вековете и стои в основата на българската книжовна култура. Първият, станал известен надпис върху камък на кирилица е надгробната плоча на висшия сановник от Х в. (ичергубоил) Мостич от Велики Преслав, показан в края на първата част от експозицията в залата. Съвършенството, което достига писмената култура, личи и от изработваните във Велики Преслав в Х-ХІ в. от белоглинена глазирана керамика плочки с литургични текстове.

Апотеоз на експозицията е нейната втора част, отделена в пространство, което със своята архитектура създава усещане за интериор на храм. Квадратното пространство, като че ли увенчано с купол, аркираният подход и плитката ниша срещу него създават възможността да се потърси единението между човека и бога. В центъра стои един от шедьоврите на иконописта в ХІV в. - двустранната икона от Поганово, върху която са представени Богородица с Йоан Кръстител и Видението на Езекиил. В нишата, като в олтар, стоят най-големите и най-скъпите съкровища от средновековието в музейната колекция - керамичната икона на Св. Теодор от Велики Преслав (Х в.), мозаичната икона на Богородица с детето Христос в ръце от Тракия и икона, на чийто сребърен обков стои дарителския надпис от чичото на българския владетел Иван Александър (ХІV в.). Във витрина са поставени и златният нагръден кръст от Плиска, украсен с множество изображения и сцени - една от гордостите на колекцията, известен в целия свят.

На двете срещуположни стени встрани са показани два комплекса, бележещи високите постижения на две епохи. Християнската столица на ранносредновековна България Велики Преслав, освен с разцвета на своята книжовност и белокамененните си градежи, е прочута с ателиета за изработване на каменна пластична декорация, направила неповторими по красота и богатство сградите й, и с производство на декоративна белоглинена глазирана керамика. Мащабите, които тези приложни изкуства имат в българската столица, я правят засега единствен така развит център в Европа за този вид дейности. Рисуваната декоративна керамика е създавала особено усещане за святост и блясък във вътрешността на многобройните църковни постройки, в които били поставени и свети образи, работени в тази техника. Образец за това е именно показаната в експозицията икона на Св. Теодор. Играта на светлината върху мраморната пластична украса, допълнена с многоцветието на декоративната керамика, стенописи и мозайка, създава неповторимо изживяване за посещаващите храмовете многобройни поклонници. Неслучайно българският писател от Х в., Йоан Екзарх, описва неотразимото въздействие от сградите на Велики Преслав върху посетителите на столицата.

На централно място в пространството, отделено за представяне украсата на църковните постройки в средищата с високо развита култура от епохата на Второто българско царство, стои релефна икона на Христос от Несебър. Наоколо могат да се видят декоративни елементи от църкви, части от стенописи, от така развитото художествено творчество на епохата на ХІІІ-ХІV в. Обърнато е внимание и на разпространените в ХІ-ХІV в. нагръдни иконни изображения на покровители на войни, аристократи и прелати. Сред тях най-забележителна е златната, украсена с емайли икона на Богородица, която е съдържала скъпи реликви във вътрешността на плитката касета. Това е още една от скъпоценностите на колекцията.

Църквата и владетелят са неразделно обвързани във витрина, с която завършва експозицията и която стои на границата между земното и святото. В нея е дадено място на различни прояви, свързани с прерогативите на властта - земна или духовна. Показани са печатите, скрепявали писмата на владетели и духовни водачи в различни времена. Заедно са поставени тези на Борис-Михаил, покръстителят на България и Георги, синкел български, на цар Иван Александър и изработеният с изключително майсторство печат на патриарх Висарион от Търновград. Сеченето на монети е представено с образци на различни типове, от различни владетели. Златни и сребърни пръстени - печати, с донесени от Западна Европа хералдични символи, бележат усвояването на такава практика от владетели, аристокрация и вероятно от богатото гражданство, ако се съди от този вид накити, произхождащи от некропола на “Св. София” в София и други градски центрове.

Богатството и възможностите на българската аристокрация се демонстрират още в златните коланни украси от Мадара (VІІ и ІХ в.), забележителната сребърна чаша, принадлежала на великия жупан Сивин, открита в неговия гроб в Преслав и от такива находки като укритото при Никопол съкровище от края на ХІV - началото на ХV в. Намерено в метален съд, то съдържа скъпи съдове, накити и монети.

Всяка от тези прояви на живота на българите, показани в двете части на залата, има своето собствено вътрешно развитие във времето между VІІ и ХІV в. Във всяка от тях се отбелязват традициите, тяхното запазване и новостите, навлезли в живота през вековното развитие и взаимоотношения с тогавашния свят.

Маргарита Ваклинова

 

Цени на билети и работно време

Цени на билети на Националния археологически музей:

Вход – 10 лв.
Ученици и студенти – 2 лв.
Групи ученици, студенти, деца – над 10 души – 1 лв.
Родител/родители с деца до 16 г. – групов билет – 10 лв.
Хора с физически увреждания и войници – безплатно

Дни на безплатно посещение:

  • Всеки втори четвъртък от месеца за пенсионери
  • Всяка последна неделя от месеца за всички категории посетители

Екскурзоводска беседа:

  • Български език – 10 лв.
  • Английски език – 20 лв.

Работно време:

Летен период (май-октомври)
10-18 ч.; без почивен ден

Зимен период (ноември-април)
10-17 ч.; почивен ден: понеделник

За допълнителна информация: тел. (02) 988 24 06, вътр. 223

 

Read 47170 times Last modified on Четвъртък, 19 Юни 2014 13:48

 

tes